Много бях слушала за Иракли и ето че най-после отидох там. Не знам как е било преди 30 години, но днес прилича на едно село. Всички се знаят от години, знае се къде на кого е мястото, знае се родата му, професията му, децата му. Хората идват, пренасяйки домовете си тук, с лампите, скарата, салатите, масичките и столовете. Не е място, където да се изгубиш в себе си, а вечер трябва да чакаш дълго, докато угасят и последните лампи, за да видиш цялата красота на звездите. Винаги ме е учудвала тази страст на хората да имат силна-силна светлина, че да си виждат салатата цяла нощ. Голямо ядене, голямо нещо. А сутрин с по една кофа чевръсти домакини отиват да мият мазни съдове в морето. Добре е да ги заобиколиш по-отдалече и да плуваш навътре, докъдето верото не е стигнало. За накоманчетата, които разхождат празни погледи по плажа няма да разказвам.
А хубавото...Хубавото е, че ако легнеш на плажа и изчакаш достатъчно да се наядат всички и да си легнат, може да гледаш звездите безкрай. А сутрин виждаш оранжевата ивица, опасваща хоризонта и предчувствието за слънцето - огнено и омайващо, което ще избликне от морето, изпълва душата ти.
Някои неща са красиви, въпреки всичко, а конформистикият рай може би е по-добър от урбанистичния ад:) Пък на който не му харесва - да хваща гората. Аз мисля да направя така:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар