Имахме няколко часа за убиване в София докато чакаме влака. Разходихме се до ЦУМ и Славейков. Някои неща са същите, както преди 20 години. Бях със сина ми и един негов приятел и докато им показвах това и онова си спомних ококореното хлапе, което бях някога. Объркана, самотна, смела. Огромният град ми предлагаше свобода, анонимност, възможности, идеи. Утешаваше ме в неизречените ми болки, омагьосваше ме с пространствата си. Аз бях готова да се променя, да се науча да живея там, да приема правилата. Свиквах с трамваите, с характерния твърд говор, с хладното държане. Тъжна бях, но не се страхувах. Животът ме очакваше.
Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.
Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.
Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар